В равнините и предпланинските територии доминиращи са тревните съобщества. Следват храстовите и храстово – тревните ценози и накрая горско – дървесните асоциации.
От растително – географска гледна точка растителността се отличава с широко участие на средиземноморски елементи. И това е естествено, като се има предвид, че общината е разположена в един от районите на страната с най – силно изразено медитеранско климатично влияние.
От тревистите съобщества по–значителни площи заемат тези с доминант белизма (Dichantium ishaemum), разбира се с участие на медитерански елементи (Festuca valesiaca, Lophochloa cristata). Следват съобщества с доминантен вид луковична ливадина (Poa bulbosa), които се отличават с още по – голямо участие на средиземноморски елементи – главно едногодишни житни и бобови видове.
Върху сухи екотопи са разпространени още съобщества на едногодишни видове – крив псилурус (Psilurus incurvus), двуредна трахиния (Trachynia distachya), ресничеста вулпия (Vulpia ciliata) и други. На влажни екотопи са формирани съобщества с доминанти ливадна власатка (Festica pratensis), броеницова ливадина (Poa sylvicola), различни острики (Carex sp.div.) и дзуки (Juncus), много характерния южен вид – воден троскот (Paspalum paspaloides) и други.
В състава на дървесната и храстовата растителност на сухи екотопи по – чести са съобществата с доминант червена хвойна (Juniperus oxycedrus). Тук се среща и полупаразитния вид хвойниче (Arceuthobium oxycedri) по клоните на червената хвойна. Ограничени площи заемат съобществата с доминант драка (Paliurus spina - christi), сиво космат лавдан или памуклийка (Cistus incanus), космат дъб (Quercus pubescens), късолистен дъб (Quercus brachyphylla) и източен или келяв габър (Carpinus orientalis).
На влажни екотопи върху малки площи са формирани съобщества с доминиране на източен чинар (Platanus orientalis), на черна елша (Alnus glutinosa) и на тополи (Populos sp. div.).
Съществуващите растителни съобщества в този участък са силно повлияни от антропогенните фактори и са претърпели съществени деградационни изменения. С малки изключения дървесните съобщества са превърнати в храсталаци.
Храстовите полухрастовите съобщества са полуотворени и с развитие на ерозия. Тревистите съобщества в по- голямата си част също са полуотворени и ерозирани.
Въпреки силната им повлияност от антропогенните фактори, в състава на съществуващите растителни съобщества участват редица редки и застрашени видове. Два от тях са български ендемити – делипавлов (вебиев) бадем (Amygdalus delipavlovii), струмска люцерна (Medicago discirmis var. strumensis), три балкански ендемити–атикска мащерка (Thymus atticus), лъжеблагороден лопен (Verbascum), перочолистен лопен (Verbascum roripifolium), а осем с по – широко разпространение – скално секирче (Lathirus saxatilis), кълбовидна люцерна (Medicago consticta), трионче (Bisserula pelicinum), егейски звездан (Lotus aegeus), иглоцветна айважива (Alkanna primulifolia), монопелийска телчарка (Polygala monspeliaca), дебелолист (Grassula tillea), галска полска свещица (Logfia gallica).
Силно са видоизменени растителните съобщества и в нископланинските и среднопланинските части на терена. Наблюдаваната сега там дървесна растителност е само бледо подобие на съществуващите в миналото дъбови гори. Сега насажденията са представени от много на брой видове. Поради ксерофитизацията след унищожаване на естествената растителност много по–високо са се изкачили редица топлолюбиви видове, като червена хвойна (Juniperus oxycedrus), бодлив аспарагус (Asparagus fruticans), мъждрян (Fraxinus ornus), келяв габър (Carpinus orientalis) и други. От редките и застрашени видове заслужват специално внимание халеровото котенце по склоновете на Пирин и златистата ведричка по най – ниските части на Малешевска планина.
Сравнително по–добре са се съхранили дървесните асоциации в най–високите части на планините, независимо от това, че голяма част от буковите гори са напълно унищожени, а иглолистните са силно изредени.

    Венерин или богородичен косъм /Adiantum capillus-veneris/ - папратово растение, реликтен вид включен в Червената книга на България, Закона за лечебните растения, Закона за биологичното разнообразие.
Има пълзящи стебла, от които излизат изящни перести листа върху нежни черни дръжки, които създават илюзията за коси. Всички надземни части са покрити с невидим “восъчен” налеп и по тях не се задържа вода (името означава ненамокряем).

    Хвощовидни (Equisetophyta). Той включва 15 вида растения, разпространени в целия свят, с изключение на Антарктида и Австралазия. Известни са фосили на по-разнообразни хвощовидни растения, които съставляват значителна част от флората през геоложкия период креда. Хвощовете са вечнозелени (тропическите видове и някои видове от умерените ширини) или изсъхват през зимата (повечето видове от умерените ширини). Повечето видове са с височина 20-150 cm, но някои достигат до 2,5 m (Equisetum telmateia), 5 m (Equisetum giganteum) и дори 8 m (Equisetum myriochaetum). Листата на хвощовете са силно редуцирани и събрани във венци по дължината на стъблото. Стъблата са зелени и фотосинтезиращи, съставени от удължени многоръбести междувъзлия. Спорите се образуват в конични стробили на върха на някои стъбла. При много видове спороносните стъбла са неразклонени, а при други - нефотосинтезиращи. Те се появяват рано през пролетта отделно от стерилните фотосинтезиращи стъбла. Повечето видове са хомоспорови. Повечето видове хвощове предпочитат влажни песъчливи почви, но някои са водни, а други - адаптирани към влажни глинести почви. Полският хвощ (Equisetum arvense) може да бъде неприятен плевел, защото след отскубването му израства отново от намиращите се дълбоко под земята ризоми.

    Пърнарът /Quercus coccifera/ е единствения вечнозелен дъб у нас, като диворастящ се среща само в този най-топъл район на България. Преглациален реликт още от преди ледниковия период. Той е типичен средиземноморски вид. Защитен е от Закона за биологичното разнообразие.

    Драката (Paliurus spina-christi) е включена в Закона за лечебните растения с цел опазване и устойчиво ползване на вида. Драката е двусемеделно растение, единствен вид в род Paliurus на семейство Зърникови. Други негови наименования са джигра, чалùя, черен трън. Драката е бодлив храст със силно разклонено от основата стъбло, високо 2-3 m. Разпространен е в низините и предпланините почти в цяла България, до към 600 m надморска височина, из храсталаци и разредени дъбови гори. Плодът е суха, полусферична, неразпуклива костилка, обкръжена по средата с дисковидно, вълнообразно по края, крило. Цъфти от юни до септември, плодовете узряват от юли до ноември

    Източен чинар /Platanus orientalis/ - включен в Червената книга на България.
Видът достига 50 м височина и 4 м диаметър. Короната е широка, с дебели и дълги странични клони. Кората в млада възраст е мозаечно-петниста, със сиви и зелени преливащи се петна и се отделя на тънки плочки. При по-възрастните дървета кората е сиво-кафява и мрежовидно напукана в долната част на стъблото. Младите клонки са гъсто овласени, а по-късно са голи и лъскаво-кафяви. Пъпките са яйцевидни, дълги до 5 мм. Те са покрити с една покривна люспа и по време на вегетационния период не се виждат, защото са разположени в кухата долна част на листната дръжка. Листата са прости, дланевидно нарязани на 5 или 7 дяла, средният от които е с леко стеснена основа и удължен връх. Те са дълги 12-15 см и широки 15-18 см. Първоначално листата са силно овласени и от двете страни, но по-късно власинките се запазват само отделната страна по главните жилки и в ъглите с разклоненията им. Цветовете са еднополови и са разположени еднодомно. Те са събрани в дребни, сферични съцветия на дълга дръжка. Плодът е дребно орехче с обратно конусовидна форма, което е покрито с прилепнали по повърхността му власинки. В основата на орехчето власинките са по-дълги и улесняват разнасянето му от вятъра. Плодовете са събрани в сферични съплодия с диаметър около 25 мм. Те са разположени от 2 до 7 на дълга обща дръжка. Източният платан е изключително бързорастящ вид, особено в млада възраст. Той достига внушителни размери и изключителна дълговечност. Описани са индивиди с обиколка на стъблото 18 м и възраст около 2000 години. В нашата страна, в долното течение на р. Струма, също има вековни дървета от източен платан, някои от които са обявени за природна забележителност. Размножава се както със семена, така и чрез пънови издънки. Източният платан се е приспособил към условията на мек средиземноморски климат и наличие на течаща вода в близост до кореновата му система. Взискателен е към светлината, поради което най-често формира чисти насаждения. Много добре се развива на дълбоки, проветриви, плодородни и умерено влажни почви. Не е взискателен към почвата и може да се срещне и на каменисти почви, ако има течаща вода. Расте успешно и се размножава добре на защитени от студени ветрове, топли и слънчеви места, тъй като в млада възраст е чувствителен към ниските температури през зимата. Естественият ареал на източния платан обхваща южната част на Балканския полуостров и уме-рено-континенталната зона на Западна Азия, като на изток достига до Индия. В България се среща по долината на р. Струма на юг от Кресненското ханче, по долината на р. Арда в Източните Родопи и по долината на р. Бачковска, от Асеновград до Бачковския манастир.

Обявяването на природен резерват „Соколата” е с цел опазване на вековна първична високостеблена гора от благун (Quercus frainetto Ten.). У нас той е известен и с названията стожер и сладун, вероятно поради факта, че жълъдите му не са горчиви и в миналото са се използвали за храна и от човека. Ареалът на неговото разпространение е предимно в топлия предпланински пояс и достига до около 1000 м надм. височина. Вирее еднакво добре по дълбоки и планински, но винаги по-сухи почви и съжителства с останалите видове дъбове. Рядко образува самостоятелни насаждения. На височина достига до 25 м, а по дебелина на ствола – до 50 см в диаметър. Короната е силно разперена. Неговите млади клонки отначало са маслиненозелени или светлокафяви и космати. Кората най-напред е гладка и лъскава, със сив цвят, но след десетата година става кафява и слабо се напуква. Листата на благуна са най-често обратно яйцевидни и дълбоко изрязани, с по 6 – 8 дяла. В долния си край те са уховидно врязани и притежават къса дръжка. На дължина достигат до 18 см, а на ширина до 11 см. Жълъдите на благуна са дълги до 5 см и са обхванати от куполата до една трета от размера им. Благунът цъфти към края на април и началото на май, а плодовете узряват през октомври и ноември. Семеносните периоди са редки и се редуват през няколко години. Дървесината е твърда, цепи се трудно и е трайна. Тя не притежава горчивина, поради което се цени в бъчварството. Употребява се като строителен и ценен горивен материал. Жълъдите се използват за храна на добитъка. Благунът е сравнително топлолюбив вид, който е устойчив на сушата, но изисква дълбоки почви. Той е сравнително бавнорастящ дървесен вид.
По високите части на Малешевска планина, в близост до границата с Република Македония, в землището на с.Добри Лаки, както и в Пиринската част на общината има вековни естествени насаждения от бял бор (Pinus sylvestris). Видът може да достигне 48 m височина и диаметър 1 m. Короната му е правилна, пирамидална в млада възраст и закръглена, a понякога чадъровидна при възрастните дървета. Кората в горната част на стъблото е по-светла (жълтеникаво-кафява или жълтеникаво-оранжева), a в долната - по-тъмна (тьмносива и браздовидно напукана). Младите клонки са зеленикави, a по-късно-сиво-кафяви. Пъпките са удължено-яйцевидни, дълги 1-2 cm, почти без смола. Листата са събрани пo два в брахибласт и са разположени спираловидно пo клонките. Те са сиво-зелени, дълги 4-7 cm u широки около 2 mm. Младите шишарки са пурпурно-червени и изправени, a узрелите са сиво-кафяви и увиснали леко надолу. Появяват се от подвръхните пъпки и са захванати за клонките с къси дръжчици. Апофизата е почти ромбична, плоска или пирамидално изпъкнала, с разположено в средата пъпче. Поленът се разнася от вятъра на значителни разстояния. Семето е дълго 3-5 mm и широко около 2 mm, удължено-яйцевидно, с черна семенна обвивка. Семената узряват в края на втората година, a шишарките се разтварят през пролетта на третата година. Белият бор е бързорастящ дървесен вид. B зависимост от условията на месторастене годишният прираст пo височина е от 10 до 70 cm. Той е светлолюбив вид. Издържа успешно ниските температури през зимата. Взискателен е към атмосферната влажност, поради което продължителните засушавания сe отразяват зле върху неговия растеж и устойчивост. Към почвените условия белият бор не е взискателен. Той се развива успешно на бедни и сухи песъчливи почви. Добре развитият централен корен многобройните му странични разклонения дават възможност за по-пълно използване на влагa и хранителните вещества от почвата.